Mar de Fora, Finisterre, the end of the land or its beginning

четвъртък, 13 август 2015 г. 23:55 ч. Публикувано от Katia Panchenkova 0 коментара
There was a country in the middle of all the countries, made out of people from every place who spoke every language. It was an immense community evolving, getting lost in memory and always walking towards the west, like the sun does..













Сиера Невада - 7 дена по чукарите с планинските кози

понеделник, 13 юли 2015 г. 22:30 ч. Публикувано от Katia Panchenkova 0 коментара


Ден първи, будилникът звъни. 8 сутринта е, ставам, бързо се оправям и излизам. Трябва да оставя част от багажа в хостела и се отправям към Сиера Невада - основната причина да съм в Гранада. Направила съм си супер маршрут - т.нар. ruta integral, по нашенски - траверс, който минава през трихилядниците, които хич не са малко. Ще започна от Тревелез - най-високо разположеното село в планината, на 1475м.н.в. и днес ще се кача до Siete Lagunas (Сиете лагунас - Седемте езера). Което е сериозна денивелация като се има предвид, че най-ниско разположеното езеро - лагуна Хондера - е на 2850м.н.в. Но пътят ще покаже, ако е твърде тежко ще спра и ще продължа утре. Идеята ми е да вървя без да си давам много зор, както се казва tranquilamente, спокойно. И така. Venga! (Хайде.)


Още преди да тръгне автобуса, шофьорът предупреждава да се смъкнат всички вещи от багажниците горе, че като почнат завоите всичко ще изпопада по главите на хората. Hay muchas curvas, казва (тоест много завои има:). Хе-хе, пътуването започва добре, очаквам много гледки. И предчувствията ми се оправдават - 3 часа шеметни гледки, завои, пропасти, баири, селца с бели къщички и заоблени коминчета като излезли от книжка с приказки.


Стигайки в Тревелез веднага хващам нагоре, има добра маркировка и табели. И туристи, които като мен пъплят по баира в обедната жега. Повечето отсядат в Тревелез и правят еднодневни преходи. По табела до езерата го дават 5 часа, което ще рече 5 часа качане и още горе-долу толкова слизане за един ден. На мен лично такова препускане през планината не ми е по вкуса - предпочитам да остана да спя там, насаме с природата и нейните нощни звуци, да ми светят звездите. Има само едно предимство на еднодневните преходи и това е малката раница. Друго си е да мъкнеш къмпинг екипировка и храна за седем дена по баира. Но така пък е по-сладко като стигнеш върха.


Та пъпля си аз нагоре и срещам слизащите хора, докато стигам едно заслонче на 2400м.н.в. и решавам, че за днес ми стигат четирите часа ходене. Лягам си още по светло и звънците на пасящите по пасбищата крави ме унасят в сладък сън. Пак те ме будят сутринта.


В 8 слънцето е вече високо и ме приканва да тръгвам. Почвам ги пак баирите - един, два, три. Почивка за закуска край първия водопад. Вече съм над горската зона, около мен само чукари и камънаци, покрай водопадите има и зеленко, но като цяло е сухо - лунен пейзаж. Продължавам - още баири, още почивки, докато излизам на равно и ето я - лагуна Хондера. Най-голямата от седемте езера, над нея се е надвесил връх Мулхасен 3479 м.н.в. - най-високият връх на полуострова. Но той е за утре, а сега се излягам на меката тревичка край езерото и се наслаждавам на гледката и ромона на водата, която минавайки през езерото захранва голям водопад. А гледам не съм само аз, е, мястото предразполага - езерото, разполложено в основата на масивния връх, на места с бели кръпки сняг; препичащото слънце и припкащите наоколо планински кози. Как да не му удариш един айляк?


Бях чела, че около това езеро има нещо като природен заслон - намирам го лесно - представлява навес от огромен камък, обграден откъм входа със зид от камъни. Изглежда ми доста уютно, дано не е много студено през нощта. Заспивам бързо, а като се събуждам през нощта, звездите надничат през пролуката на заслона, а луната е толкова ярка, че хвърля сянка. Гушвам се в спалния чувал и се отнасям отново. Става ми студено чак към 5 сутринта, което обаче не ми пречи да спя сладко до 8. Така че гласувам с две ръце за това заслонче.


Набързо събирам сергията и право нагоре към Мулхасен. Изкачването започва с една стръмна зигзагообразна пътека и после пак баири и почивки. Лека полека, tranquilamente, се качвам на върха. Отнема ми 3 часа. А на върха ме обгръща една всеобхватна хармония - със скалите, с хората там, със себе си. Две кози подскачат по камъните около нас. Оставам горе неопределено време, качват се групички планинари, разменяме шеги.


Тръгвайки надолу се разминавам с един младеж - "Последни крачки остават", казвам му на испански. "Не разумем", ми отговаря той. "Поляк?" - "Да". Ей, колко ме сгря като чух славянска реч, хората са си го казали - "Кръвта вода не става".


Продължавам надолу, по едно време полякът ме застига и слизаме заедно. Оставил жената и децата в къща край морето и в 5 сутринта тръгнал към планината да качи върха и обратно.


За около час стигам заслона и езерото Де ла Калдера т.е. Казанът. Наистина прилича на казан - езеро, разположено в циркус и обградено от върхове. Интересно как хората навсякъде оприличават природата на нещо близко, познато. Може би така се опитват да я направят по-малко сурова. Мисълта ми отлита към местността и заслон Казаните в Пирин. Море, ти Пирин планино, море, руйно, цариградско вино..


Стигам заслона и оставям багажа. Заслончето е доста уютно - каменна продълговата постройка със заоблен покрив, вътре - голяма дървена маса с пейки, а в дъното - дървени нарове на два ката. Вътре освен мен засега е само един младеж - Рафа, запален планинар от Гранада. Излизам пред заслона и сядам на един камък да се насладя на гледката, а тя е 360 градуса - езерото в циркуса; Мулхасен; долините и разсичащите ги пътечки; другите върхове, които се нижат един след друг като перчещи се на вечерната седянка млади ергени; необятно. Пристига Рафа с десерт - leche condensata - кондензирано мляко, ммм, който е опитвал руската сгущенка знае що за вкусотия е това. Заговаряме се за планини, преходи, пътувания и какво ли още не. Аз на следващия ден решавам да съм по-айляк и да ида само до следващия заслон La Carihuela (Ла Кариуела), а после - след обед без багаж да кача Велета. Решаваме да вървим заедно, понеже той ще слиза оттам към Гранада. Но трябва да го изчакам, че иска да се качи на Мулхасен за изгрева. Което за мен си е супер, за никъде не бързам и нямам нищо против да подремна повечко сутринта. Студеният вятър ни прибира в заслона. Лека полека започват да слизат планинарите от върха и заслончето се понапълва - 9 души сме и само аз - горд представител на женския пол. Питам Рафа няма ли мацки планинарки в Испания? А не, казва, жените в Испания не са много много по планините, повече по плажа си падат. Хм, казвам, в България не е така, аз имам доста приятелки дето ходят по планините, че някои даже слагат мъжете в малкия си джоб. "Искам да ме запознаеш с всичките", отговаря той. "Ха-ха. Vale (ОК)."В такъв случай трябва да дойдеш на българските седемте езера. ОК. Има сделка:).


Сутринта се събуждам и ставам, май съм последна, всички са понаскачали и оправят багажите, а някои даже са заминали. А ето го и Рафа се задава, доволен от изгрева горе, показва ми снимки на огнената топка, подаваща се иззад облаците. Събирам и тръгваме. До заслона вървим по черен път, който ту леко се изкачва, ту спуска,а от двете страни - гледки - върхове и долини докъдето ти стига погледът. На места има преспи сняг, които са изяли пътя и трябва внимателно да се пресекат. Това е вече северната част на планината и снегът се задържа по-дълго. Стигаме заслона, който също е със супер гледка, но и много хора, понеже се стига лесно. От Гранада са само 40 минути с кола и после около час ходене.


Рафа тръгва надолу, тръгват си и хората и в един момент оставам сама горе с чифт диви кози. Задухва вятър и донася облаци. Затварям заслона и сядам до прозореца да наблюдавам играта на облаците с върховете. Някъде в далечината се чува гръм.


Надвечер заслонът се напълва, пристигат и няколко човека от заслон Елориетта, накъдето ще ходя на следващия ден и ме съветват да мина по алтернативна пътека - да сляза до Лагунияс де ла Вирхен и оттам да се кача до заслона. Казват, че по другата пътека, която минава високо по Тахос де ла Вирхен има много сняг и на места е доста опасно. Едната девойка дори сподели, че през цялото време я било много страх и и текли сълзи, защото пътеката е двадесетина сантиметра, с пропасти от двете страни и на всичкото отгоре със сняг. Добре, че бил Марио да я държи през цялото време за ръката, че иначе не знае как щяла да го изкара. Е, аз нямам Марио и предпочитам да хвана по-лекия маршрут. Оставят ми и две тояжки за всеки случай.


И така, на следващия ден тръгвам първо надолу и после нагоре. Пътеката не е много стръмна, на няколко места минавам през преспи сняг, щрак-щрак с тояжката. За около 2,5 часа стигам до заслон Елориета - най-високо разположеният заслон. Той е доста по-стар и голям от останалите, разположен е на една скала, а от двете му страни се разстилат страшни гледки - от едната страна е Гранада, а от другата - сред долини и върхове се разполага Алпухара. А когато се стъмни - под мен грееха светлините на Гранада, а над мен - безбройните звезди, бях сред море от светлинки.


След една доста студена нощ в заслона тръгнах към заслон и езеро Кабайо (Кон). Имах два варианта да стигна до там - едната пътека минава горе по билото, а другата минава отдолу и е по-красива, защото подминава няколко езера. Едно от които Лагуна Куадрада - квадратното езеро. На едно място пътеката е "срязана" и има сложена верига за по-лесно минаване, но тази част е едва 2-3 метра и не е кой знае колко опасна. Всички ме съветваха да хвана долната пътека и аз избрах нея заради гледките към долината и приятните спирки край ледниковите езера. Накрая пътеката стига до езеро Кабайо с надвисналия над него едноименен връх - последният трихилядник по маршрута, който аз обаче нямам намерение да качвам, не си падам колекционер на върхове. За сметка на това се излягам на припек край езерото, ех, наближава краят - утре слизам към Ланхарон. Усещането е като когато заминаваш на пътуване и се разделяш с приятел - хем с нетърпение очакваш предизвикателствата на бъдещето, хем има и малко тъга и топли спомени от преживените заедно моменти.


По едно време гледам към върха горе се вижда пъплещ силует, втори, трети, общо пет души. И нещо в мен трепва - радост да видя себеподобни, ха-ха, от едно денонощие не съм виждала хора и вече са ми залипсвали. Социално животно е човекът:).


След известно време започнаха да слизат - четирима мъже и една жена, които са правили подобен траверс като моя, само че за 4 дена. Разположихме шалтетата и чувалите в заслона и разбрах, че един от тях - Пако - има лоша слава - хърка здраво. Е, аз спя дълбоко и не ми пречи, но за всеки случай ме черпиха един чай Bien dormir (Добър сън), че казаха - ще имаш нужда:)


Сутринта станах рано, хвърлих поглед към отражението на връх Кабайо в езерото и тръгнах към Ланхарон - едно безкрайно спускане отначало по камениста пътечка, после през високи ливади, гора, черен път и пак пътечка. Докато не стигнах селото и се възнаградих с половин кило свежи ягоди на сенчеста пейка.

Равносметката - щети: изгоряла физиономия и най-вече нос (нищо ново под слънцето:). Незабравимо усещане - абсолютно уединение с планината - само ти и играта на облаците под теб, а иззад близката скала една коза преживя и ти хвърля по някой и друг поглед. И като цяло си доказах, че ходенето сама по планините не е нито страшно, нито опасно, а супер яко занимание, или както се казва в Испания - super chulo. И вече точа зъби за следващата планина. Коя ли ще е тя?

Психологически типове туристи

вторник, 26 май 2015 г. 0:28 ч. Публикувано от Katia Panchenkova 0 коментара
Тази публикация се зароди в главата ми един следобед, когато се препичах на Пласа Пасиехас, един от любимите ми площади в Гранада. Площадчето е малко и долепено до катедралата - една от основните забележителности в града. И като речен камък около който минава и заминава реката, а той само наблюдава, започнах честичко да посядам там и да наблюдавам движението на площада. В един такъв слънчев следобед се появи и първият "психологически тип турист". Отсега заявявам, че не претендирам за изчерпателност от психологическа гледна точка и за достоверност от географска. Единствената ми цел е някоя и друга усмивка, защото знам - смехът ще спаси света.
А ако имате наблюдения и за други типове туристи - ще се радвам да попълним колекцията:)

Тип 1. Подготвен за всички житейски ситуации (разбирай всички опасни) - този тип турист се е подготвил яката - задължително има дишащи обувки с мембрана и нехлъзгаща се подметка; няколко карти и пътеводителя; непромокаемо яке; дъждобранче, прилежно сгънато в раницата; (залагам и на швейцарцко ножче); а за силно слънце - слънчеви очила и шапка - отпред с козирка, а отзад с периферия, защото всеки знае колко неприятно е да ти изгори врата. Такъв тип туристи най-често са японските. Спомням си в свеж априлски ден в Търново, когато слънцето едвам едвам се е престрашило да надзърне иззад облаците и аз в опит да уловя всеки лъч от кратката му топлина примижам към него. Но какво беше изумлението ми, когато отваряйки очи, виждам следната процесия - група японски туристи с ръкави, дълги до средата на пръстите, слънчеви очила, шапки с периферия. И за капак - с маски на устата, да не би да ги сграбчи някой балкански вирус.

Тип 2. "Не аз да видя какво има по света, а светът да види мен". Веднага можете да се досетите, че този тип обикновено са жени и винаги с токчета. Винаги са много нагласени, сякаш тъкмо излизат от фризьорски салон и най-вероятно от всяка дестинация си тръгват със свръхбагаж. Такива са обикновено италианците (в тази категория попадат и доста мъже) и рускините. 

Тип 3. Французи - да, именно, те покриват цяла категория. Обикновено са слабички и стегнати, облечени са непретенциозно, но спретнато и винаги ядат. Където и да ги видите - седнали на площада, полегнали на плажа или в парка - видите ли ядящи хора - то, хващайте се на бас - французи са! 

Тип 4. Чичковци с коремчета - на колкото турове съм ходила винаги има поне един, а по-добре двама чичковци, които бързо се надушват и през цялото пътуване са като неразделки. Във всеки град или забележителност, където се спре за разглеждане, те бързо се ориентират в правилната посока - барът - и отиват да ударят по едно. И го правят толкова естествено и с такова наслаждение сякаш цяла нощ са предвкусвали сладостта на този момент. Те са общителни веселяци; срещала съм поляци, германци и австрийци.

Следва продължение...

Размисли за свободата и номадския живот

сряда, 29 април 2015 г. 23:13 ч. Публикувано от Katia Panchenkova 0 коментара

Още преди да дойда в Гранада бях чела, че има хора, разни такива хипарливи, които живеят в пещери около града. Всъщност се оказа, че хората в този регион отдавна населяват пещерите, а предпоставки за това има достатъчно - скалите са ронливи и лесни за издълбаване; а и както всички знаем пещерите поддържат еднаква температура и зиме и лете, така че в горещините през лятото вътре ще е доста приятно хладно. В последствие забелязах, че и типичните сгради се строят в подобен стил - с каменни подове и малко прозорци, глдащи към вътрешен двор, така нареченото 'патио'. Някои стаички клаустрофобично ми напомнят пещера и всички задължително имат или дървени кепенци, или щори.
А пещерите са били населени от векове - още през 18-19в. пътешествеиците описват жителите на тези пещери - 'гитанос' (цигани).
Сега има съществуващи пещери в 2 района на Гранада. В Сакромонте пещерите са 'барнати' и повечето са музеи (включително има и музей на циганката), барове. Често там се провеждат фламенко шоута за туристите.
Но има и едно друго място - високо над целия град се издига хълмът Сан Мигел Алто, където са намерили временно обиталище номади от различни краища на света, мъзиканти, артисти, пътуващи и изхранващи се с представления на шапка или с продажба на ръчноправени бижута. Повечето са окупирали пещерите незаконно и само някои от тях плащат данък, което си и личи - приличат на къщички с малки дворчета и кокошки.
И макар че често от там се донасят звуци от тарамбуки и джембета, разбрах че общността е изключително затворена и много трудно допускат външен човек. Не са и много щастливи от факта, че туристи минават от там, но в същото време през лятото изнасят домашни сандвичи и напитки и ги предлагат на туристите. Все пак трябва да има за насъщната сервеса Alhambra (местната бира).
Случайно попаднах на безплатен пешеходен тур по пещерите и реших да разгледам, а и да науча малко повече.  Докато се качвахме нагоре от едната пещера ни привика младеж ако искаме да влезем и да разгледаме. Пред входа на теферич на изтърбушени кресла удобно се бяха разположили няколко младежи и девойки и пийваха чай с гледка към целия град. От вътрешността се носеше хлад и гласът на Боб Марли. "Сега тук живеем 2 момичета и 3 момчета" ми казва младежът. "И как мога да се преместя да живея тук - питам аз - трябва да си намеря празна пещера ли?" "От къде си - Германия, Франция?" - в отговор ме пита момчето. "Не, България." "Е, тогава аз ще ида да живея в България, а ти - тук в пещерата". "Добре, казвам аз, става", но си мисля, че сделката не е особено печеливша за младежа - в България едва ли би изкаралтолкова от продажба на артесания или свирене по улиците:).
Продължаваме нагоре към най-високата част на хълма, а и с най-хубава гледка. Там се спирам и заговарям с Анту - младеж, с когото веднага си допадаме и как не - имаме обща тема - Патагония. Той е от Барилоче, аржентинска Патагония, където мечтая да ида. Разказва ми за преходи, които да направя и ми показва снимки на планината, които още повече разпалват мераците ми. Ето как изтървах втората част от тура по пещерите:)
С Анту решаваме да търсим алтернативен маршрут за слизане към цивилизацията и минаваме по криви пътечки докато стигаме до най-добрата гостна, която съм виждала - 2 фотьойла на баира, пред тях се редят зелени хълмове и над всичко това се белеят първнците на Сиера Невада. А на единия фотьойл мързеливо се е излегнала доволна котка и сякаш стар чорбаджия блажено наблюдава владенията си през леко притворени очи.

Още малко размисли за свободата искам да пусна - това е текст, който написах още първата седмица в Гранада, когато открих площадчето за вечерни джамбурета. Оттогава честичко наминавам оттам и винаги се запознавам с интересни персонажи, а музикалните импровизации не могат да ме оставят равнодушна, особено един младеж със саксофон, който изпълва зажаднялата ми за джаз душица:).
..Понякога, след вечер като снощната си мисля, че тук е раят или поне номадският рай. Отивам на Мирадора (*), запознавам се с един младеж от Перу, продаващ артесания, заговарям се с друг и от дума на дума вече съм на друго площадче, а около мен пеят и танцуват. Младежи и девойки въртят китари и кахони. И ако в България казваме "пяхме на 2 китари", то тук китарите не се броят, броят се кахоните. А току се включи и някой маракас или акордеон. Танцувам и аз, а на фона на стъмващото се небе изпъква Алхамбра, осветена в ярки цветове.
Тръгвам си няколко пъти, все от някой край ме примамва песен или нов познат, или умилкващо се куче. А за изпроводяк звучи песен за свободата - libertad. Дам, свободата, но както се пее в песента - " свободата, брат, е нещо относително"(Джендема).

*Мирадор Сан Николас - място с гледка, конкретно този е много приятен, но и мноо населен



Разщъкване по Семана Санта

сряда, 15 април 2015 г. 22:49 ч. Публикувано от Katia Panchenkova 0 коментара


Разщькването беше в последната седмица на март,има още снимки, но те ще дойдат малко по-късно:-)


Колкото и да ми хареса Барселона, колкото и да е цветна и жизнерадостна, все пак е голям град, а големите градове имат склонността да ме изморяват. Исках да ида по-близо до природата, да побродя из малки селца и да ми пеят птички. Може да се каже, че бях заадняла за природа, както препил моряк жадува за глътка вода. А имах и една седмица до 5ти април, когато трябваше да тръгна към Гранада. Затова реших да пообиколя из Природен парк Гаротча около Олот (на около 100км северно от Барселона.






Реших да стигна първо до Жирона, да разгледам и да се отправя към Баньолес - по-малко градче на около 20км с красиво езеро около него. Но още на излизане от хостела осъзнах, че колкото и да съм пресмятала багажа, пак е станал брутално тежък, за да го нося. Имах 15кг раница на гърба и една по-малка 40-литрова с техниката отпред. Най-големият проблем беше, че раницата отпред беше твърде голяма и като ходех я подритвах, а това ми причиняваше болки и синки. Оттук урок номер 1 - не вземайте по-голяма от 20-25л раница за отпред. Тогава осъзнах, че ще трябва да изоставя някои неща, а други да изпратя за България като всичко това струва пари. Тъно, но факт! Но това ще стане, когато стигна в Гранада, а сега трябва да намеря начин да оставя някъде част от това бреме.






Пристигнах в Жирона под тежкия товар на такива мисли, но още щом стъпих там, ме обзе атмосферата на града. Усещаше се едно предчувствие за фиеста; сякаш всеки камък от стръмните калдъръмени улички, всеки фенер и всяка китка очакваха фиестата. Хората се разхождаха по тесните улички или седяха лежерно по кафенетата на уютни площадчета - и те знаеха за фиестата. И нищо чудно - започваше Семана Санта - едноседмичното празнуване на Великден.


Това усещане ме завладя и мен, исках колкото се може по-скоро да се отърва от багажа си и да се впусна в разходка без посока по уличките на стария град. Така и направих - в туристическия офис ми дадоха карта и ме упътиха към най-близкото алберге/ младежки хостел. И най-важното - имаше възможност да оставя част от нещата си за другите дни и по този начин ще съм свобона да обикалям:)






Стръмните улички разпалиха в мен старата любов към баирите; изкачвах, слизах, изкачвах, е все пак съм търновско чедо, знам що е то 'нагоре'.




























































А вечерта гледам хората се събират около главните улици и нещо чакат, отивам и аз - и аз чакам. И изведнъж се появяват римски легионери - първо на коне, после пеш - в пълно бойно снаряжение и сандали. Всеки, когото питах ми каза, че било заради Иисус, но него никакъв не го видях.






30/3


На следващия ден отново посетих инфо центъра за повечко информация за пешеходни маршрути наоколо. Бях решила да хвана автобуса до Баньолес и да разгледам езерото, а оттам да тръгна пеш към другите места. Служителката обаче ме отказа - нямало пътеки, а по-скоро по пътя може да се ходи. По-добре е да се пътува от място на място и да се разглежда. Знаех, че къмпирането извън къмпинги е забранено, но ако няма къмпинг? 'Забранено е, - каза жената - ама то сега Семана Санта, има много хора; ако е за една нощ - може. Само внимавай да не е в часатна собственост'. Добре, казвам аз и повече подкани не ми трябват.






Хванах към Баньолес и цял ден обикалях езерото. Гората около него е пълна с живот - има всякакви пилци, а видях и едно малко животинче, прилично на бялка. Около цялото езеро има пътека за пешеходци и колоездачи. А по езерото гребат ли гребат - вечерта бяха там до мръкване, а на сутринта още нямаше 8 и вече имаше една лодка. Разходката около езерото е супер приятна - сред рехава горичка, тук-таме има места за наблюдение. На едно такова реших да нощувам, беше закътано и не се виждаше от пътя, а имаше гледка към езерото и къщите отсреща. Когато запалиха светлините - стана приказно.


















31/3


На следващия ден реших да пробвам испанския стоп - до Бесалу бяха само 7 км, а и пътят минаваше точно до езерото - кажи-речи покрай палатката ми. Втората кола ми спря и ме качи местна каталунка, която 8 години е живяла в Англия. Разказа ми,че сега пътят от Барселона отнема 1 час, но преди да го направят имало друг - през планината за цели 6 часа:). 16 минути след като бях ислязла на стопа и вече бях в Бесалу - съвсем мъничко градче, по-скоро село със средновековен мост над реката. В миналото е бил еврейски град. Обиколих каменните улички докато градът все още се събуждаше. Реших, че тук няма повече какво да правя, а и фотографският ентусиазъм ме влечеше към Кастелфолит де ла Рока - градче, изградено върху базалтова скала, резултат от вулканична дейност. Интересно е също, че повечето къщи в старата част също са направени от базалт.






Реших да се пробвам пак със стопа и воала - спря ми чичко с бус, на който пише Bicicletas. Тук трябва да споделя, че районът е идеален за колоездене - разстоянията са сравнително кратки, трафикът слаб, множество малки местенца за разглеждане по пътя. И макар, че шофьорът беше местен си поговорихме приятно на кастеляно. Стана дума и за каталунската гордост - на много места в градчетата забелязах каталунски знамена, окачени по терасите; по-малките забележителности и табелите са изписани само на каталунски, а видях и плакат на тераса - 'Yes, I want to vote.' Те определено искат да се отцепят, но какво ли ще правят след това? За мен каталунският е тотално непонятен и се радвам, че говорят и кастеяно, но от друга страна ми харесва тяхната решителност и себеуважение. Това, което според мен ни липсва на нас, българите.


Шофьорът каза - 'много хора по света говорят кастеяно, но ние сме каталунци и искаме да говорим нашия си език'. Все пак историята е доказала, че езикът е като стожер за традициите на един народ - песните, приказките и изобщо народното творчество и обичаите се предават именно чрез езика. Загуби ли се езикът, започва бавно, но сигурно затриване на една култура.






Та пристигнах в Кателфолит по обяд, а слънцето препичаше ли, препичаше. И както се казва "Ако си в Рим - прави като римляните" - реших да се отдам на сиеста. Тръгнах из града да потърся приятно сенчесто местенце и попаднах на малка пивоварна за Cerveza Artesana - така известната у нас Craft Beer. Към пивоварната имаше магазинче с 2 масички-бурета, където може да тестваш бирата и беше толкова примамливо хладно, че реших да взема една от трите вида - тъмна с лек привкус на кафе и шоколад. Поседнах на пода до парапета на терасата и наблюдавах минаващите по тясната уличка хора. Направи ми впечатление, че тук всички бири се продават и в кенчета по 330мл и това дори е по-разпространената разфасофка от половинката, с която сме свикнали в България. Отдавам го на горещините през лятото - ако пийнеш една голяма бира, сигурно много ще ти се рамъти главата. А те пият по всяко време на деня и нощта.












Вечерта разпънах около селцето в една горичка сред хор от птички.






1/4


Сутринта имах мисия - да хвана хубава светлина за снимки на цялата базалтова скала с къщите по нея, а после и самите къщи с реката от кулата 'на носа'.




























После се отправих към изхода за Олот да мятам и почти веднага ми спря Пепе. Бях чувала, че стопът в Испания е на второ място по невървежност след италианския, но явно между малките градчета и пътища си е доста добре. Осемте километра до Олот профучаха като минута, Пепе е много весел младеж и не спряхме да говорим. Той дори ме похвали, че говоря добре испански, което доста ме изненада. Разказа ми и за Природен парк Гаротча и че около Олот има над 60 вулкана, по пътя подминахме няколко малки, а най-голям е Кроскат. Казахме си 'адиос' с Пепе и тръгнах по уличките на Олот. Разгледах и пазара, където най-много ме привлякоха щандовете с прясна и осолена риба, всякакви миди и скариди.


Тръгнах към вулкан Монтсакопа, който е разположен в самия град. Кратерът му е с диаметър 120м, но нямайте кой знае какви големи очаквания - самият изглежда като леко вдлъбната полянка. Но гледката отгоре си заслужава качването.









2/4


На следващия ден реших да направя пешеходния маршрут от Олот до вулкана Кроскат общо около 7 км. Пътеката тръгва съвсем близо до инфо центъра и отначало си е еднолентов асфалтов път, но след няколко баира навлиза в гора и става черен път. Добър е и за колелета и доста такива ме подминаха, докато пъплех нагоре. След време пътеката навлиза в букова гора, което е и най-приятната част от прехода. След което се заобикаля прословутият вулкан и се стига до паркинг и къмпинг.


Тук ми мина мисълта да остана в къмпинга, понеже в околността няма хубаво прикрито място за къмпиране, а и ми беше свършила водата. Но какво беше изумлението ми като ми поискаха 17 евро за място и още 8 за човек. Общо 25 евро, за да си спя в палатката! И това сравнено с хостела в Барселона за 8 евро със закуска, но така е явно, когато няма конкуренция.


Аз вярвам, че природата е на всички и с изключение на природни резервати и частна собственост, всеки трябва да може да къмпира, където пожелае. Все пак идеята е да разпънеш някъде, да се наспиш и сутринта да си тръгнеш, без да палиш огньове, барбекюта и т.н.


Ясно беше - ще се лови стоп към Санта Пау. Пак бързо ме качи една мацка, която чакаше да отработи последния ден и да отпраши към Андалусия. Там, каза, има хипарска общност, наречена Бенефисиос и често правят концерти, фестивали, йога практики. По-късно проверих в нета - съществува около четвърт век и приютява хора от различни части на света, артисти, музиканти и просто жадуващи за живот по-близо до природата. Парите не са на почит, както и алкохола. Няма го в картите, но в доста форуми има инструкции как да се стигне. Определено интересно място, ще видим дали пътят ще ме отведе до там.


Пристигнах в Санта Пау - селце, известно с производството си на фасул - продаваше се навсякъде, а през януари дори има фестивал на фасула. Е няма как, не може всички фиести да са през лятото:) Но повече от фасула ме привлече площадчето на селото, разположено е на височинка от едната страна на реката, от отсреща като на тепсия е средновековният лабиринт на старата част. И сред този декор кипи живот - в кръчмата на площада, разбира се. Всички явно се познават, разменят се шеги и закачки, местните мотористи показват трикове.


Като започна да се смрачава тръгнах да търся някое закътано местенце за спане. Намерих го на една малка полянка с килим от коприва. Беше близо до реката, което имаше добра и лоша страна; добрата - жабешкият хор, а лошата - ще се зъзка. Влагата във въздуха винаги смъква температурите. Е, все пак трябва да тествам чувала дали още държи преди да се кача на 4-5000 км н.в. в Андите. А милият чувал е вече на десетина години, макар че екстреалната му температура да е -4. Е да, дами и господа, не издържа, пречупи се. Сигурно не е било по-студено от +5, но дори с шапка, ръкавици и вълнени чорапи доста студ събрах. Явно ще се търси друг чувал.


След така изкараната нощ няма нужда да споменавам, че бях на пътя в ранни зори. Реших да затворя кръга и дасе върна в Жирона за последни 2 дена градски разходки преди да тръгна на юг. Но Пътят беше решил друго. Пристигайки в Жирона се оказа, че всичко е заето до последното кьоше. Е, тогава в Барселона все ще намеря нещо. И тъкмо влизам в режим online, виждам че ми е писал Хуан от Каучсърфинг - перуанец, който живее в Барселона и ми предложи свободно диванче в квартирата му. И така каталунското ми разщъкване завърши с лежерни разговори за испанския начин на живот на 'небързане' със съквартирантките на Хуан от Германия и Ирландия; каталунско вино, малко уроци по салса и съзерцаване на Барселона, разстилаща се под терасата на Хуан, Милена и Аш.

Barcelona jam

сряда, 8 април 2015 г. 22:46 ч. Публикувано от Katia Panchenkova 0 коментара
Поглед кьм града от Монжуик - любимо място за айляк
Брейкьрите - 'Не танцуваме за пари, а за любов, но колкото повече пари ни дадете, толкова повече ще ви обичаме':-)


Заигравка с фонтаните по залез




Залез по барселонски









Каса Батийо



Ла Педрера