Размисли за свободата и номадския живот

сряда, 29 април 2015 г. 23:13 ч. Публикувано от Katia Panchenkova 0 коментара

Още преди да дойда в Гранада бях чела, че има хора, разни такива хипарливи, които живеят в пещери около града. Всъщност се оказа, че хората в този регион отдавна населяват пещерите, а предпоставки за това има достатъчно - скалите са ронливи и лесни за издълбаване; а и както всички знаем пещерите поддържат еднаква температура и зиме и лете, така че в горещините през лятото вътре ще е доста приятно хладно. В последствие забелязах, че и типичните сгради се строят в подобен стил - с каменни подове и малко прозорци, глдащи към вътрешен двор, така нареченото 'патио'. Някои стаички клаустрофобично ми напомнят пещера и всички задължително имат или дървени кепенци, или щори.
А пещерите са били населени от векове - още през 18-19в. пътешествеиците описват жителите на тези пещери - 'гитанос' (цигани).
Сега има съществуващи пещери в 2 района на Гранада. В Сакромонте пещерите са 'барнати' и повечето са музеи (включително има и музей на циганката), барове. Често там се провеждат фламенко шоута за туристите.
Но има и едно друго място - високо над целия град се издига хълмът Сан Мигел Алто, където са намерили временно обиталище номади от различни краища на света, мъзиканти, артисти, пътуващи и изхранващи се с представления на шапка или с продажба на ръчноправени бижута. Повечето са окупирали пещерите незаконно и само някои от тях плащат данък, което си и личи - приличат на къщички с малки дворчета и кокошки.
И макар че често от там се донасят звуци от тарамбуки и джембета, разбрах че общността е изключително затворена и много трудно допускат външен човек. Не са и много щастливи от факта, че туристи минават от там, но в същото време през лятото изнасят домашни сандвичи и напитки и ги предлагат на туристите. Все пак трябва да има за насъщната сервеса Alhambra (местната бира).
Случайно попаднах на безплатен пешеходен тур по пещерите и реших да разгледам, а и да науча малко повече.  Докато се качвахме нагоре от едната пещера ни привика младеж ако искаме да влезем и да разгледаме. Пред входа на теферич на изтърбушени кресла удобно се бяха разположили няколко младежи и девойки и пийваха чай с гледка към целия град. От вътрешността се носеше хлад и гласът на Боб Марли. "Сега тук живеем 2 момичета и 3 момчета" ми казва младежът. "И как мога да се преместя да живея тук - питам аз - трябва да си намеря празна пещера ли?" "От къде си - Германия, Франция?" - в отговор ме пита момчето. "Не, България." "Е, тогава аз ще ида да живея в България, а ти - тук в пещерата". "Добре, казвам аз, става", но си мисля, че сделката не е особено печеливша за младежа - в България едва ли би изкаралтолкова от продажба на артесания или свирене по улиците:).
Продължаваме нагоре към най-високата част на хълма, а и с най-хубава гледка. Там се спирам и заговарям с Анту - младеж, с когото веднага си допадаме и как не - имаме обща тема - Патагония. Той е от Барилоче, аржентинска Патагония, където мечтая да ида. Разказва ми за преходи, които да направя и ми показва снимки на планината, които още повече разпалват мераците ми. Ето как изтървах втората част от тура по пещерите:)
С Анту решаваме да търсим алтернативен маршрут за слизане към цивилизацията и минаваме по криви пътечки докато стигаме до най-добрата гостна, която съм виждала - 2 фотьойла на баира, пред тях се редят зелени хълмове и над всичко това се белеят първнците на Сиера Невада. А на единия фотьойл мързеливо се е излегнала доволна котка и сякаш стар чорбаджия блажено наблюдава владенията си през леко притворени очи.

Още малко размисли за свободата искам да пусна - това е текст, който написах още първата седмица в Гранада, когато открих площадчето за вечерни джамбурета. Оттогава честичко наминавам оттам и винаги се запознавам с интересни персонажи, а музикалните импровизации не могат да ме оставят равнодушна, особено един младеж със саксофон, който изпълва зажаднялата ми за джаз душица:).
..Понякога, след вечер като снощната си мисля, че тук е раят или поне номадският рай. Отивам на Мирадора (*), запознавам се с един младеж от Перу, продаващ артесания, заговарям се с друг и от дума на дума вече съм на друго площадче, а около мен пеят и танцуват. Младежи и девойки въртят китари и кахони. И ако в България казваме "пяхме на 2 китари", то тук китарите не се броят, броят се кахоните. А току се включи и някой маракас или акордеон. Танцувам и аз, а на фона на стъмващото се небе изпъква Алхамбра, осветена в ярки цветове.
Тръгвам си няколко пъти, все от някой край ме примамва песен или нов познат, или умилкващо се куче. А за изпроводяк звучи песен за свободата - libertad. Дам, свободата, но както се пее в песента - " свободата, брат, е нещо относително"(Джендема).

*Мирадор Сан Николас - място с гледка, конкретно този е много приятен, но и мноо населен



Разщъкване по Семана Санта

сряда, 15 април 2015 г. 22:49 ч. Публикувано от Katia Panchenkova 0 коментара


Разщькването беше в последната седмица на март,има още снимки, но те ще дойдат малко по-късно:-)


Колкото и да ми хареса Барселона, колкото и да е цветна и жизнерадостна, все пак е голям град, а големите градове имат склонността да ме изморяват. Исках да ида по-близо до природата, да побродя из малки селца и да ми пеят птички. Може да се каже, че бях заадняла за природа, както препил моряк жадува за глътка вода. А имах и една седмица до 5ти април, когато трябваше да тръгна към Гранада. Затова реших да пообиколя из Природен парк Гаротча около Олот (на около 100км северно от Барселона.






Реших да стигна първо до Жирона, да разгледам и да се отправя към Баньолес - по-малко градче на около 20км с красиво езеро около него. Но още на излизане от хостела осъзнах, че колкото и да съм пресмятала багажа, пак е станал брутално тежък, за да го нося. Имах 15кг раница на гърба и една по-малка 40-литрова с техниката отпред. Най-големият проблем беше, че раницата отпред беше твърде голяма и като ходех я подритвах, а това ми причиняваше болки и синки. Оттук урок номер 1 - не вземайте по-голяма от 20-25л раница за отпред. Тогава осъзнах, че ще трябва да изоставя някои неща, а други да изпратя за България като всичко това струва пари. Тъно, но факт! Но това ще стане, когато стигна в Гранада, а сега трябва да намеря начин да оставя някъде част от това бреме.






Пристигнах в Жирона под тежкия товар на такива мисли, но още щом стъпих там, ме обзе атмосферата на града. Усещаше се едно предчувствие за фиеста; сякаш всеки камък от стръмните калдъръмени улички, всеки фенер и всяка китка очакваха фиестата. Хората се разхождаха по тесните улички или седяха лежерно по кафенетата на уютни площадчета - и те знаеха за фиестата. И нищо чудно - започваше Семана Санта - едноседмичното празнуване на Великден.


Това усещане ме завладя и мен, исках колкото се може по-скоро да се отърва от багажа си и да се впусна в разходка без посока по уличките на стария град. Така и направих - в туристическия офис ми дадоха карта и ме упътиха към най-близкото алберге/ младежки хостел. И най-важното - имаше възможност да оставя част от нещата си за другите дни и по този начин ще съм свобона да обикалям:)






Стръмните улички разпалиха в мен старата любов към баирите; изкачвах, слизах, изкачвах, е все пак съм търновско чедо, знам що е то 'нагоре'.




























































А вечерта гледам хората се събират около главните улици и нещо чакат, отивам и аз - и аз чакам. И изведнъж се появяват римски легионери - първо на коне, после пеш - в пълно бойно снаряжение и сандали. Всеки, когото питах ми каза, че било заради Иисус, но него никакъв не го видях.






30/3


На следващия ден отново посетих инфо центъра за повечко информация за пешеходни маршрути наоколо. Бях решила да хвана автобуса до Баньолес и да разгледам езерото, а оттам да тръгна пеш към другите места. Служителката обаче ме отказа - нямало пътеки, а по-скоро по пътя може да се ходи. По-добре е да се пътува от място на място и да се разглежда. Знаех, че къмпирането извън къмпинги е забранено, но ако няма къмпинг? 'Забранено е, - каза жената - ама то сега Семана Санта, има много хора; ако е за една нощ - може. Само внимавай да не е в часатна собственост'. Добре, казвам аз и повече подкани не ми трябват.






Хванах към Баньолес и цял ден обикалях езерото. Гората около него е пълна с живот - има всякакви пилци, а видях и едно малко животинче, прилично на бялка. Около цялото езеро има пътека за пешеходци и колоездачи. А по езерото гребат ли гребат - вечерта бяха там до мръкване, а на сутринта още нямаше 8 и вече имаше една лодка. Разходката около езерото е супер приятна - сред рехава горичка, тук-таме има места за наблюдение. На едно такова реших да нощувам, беше закътано и не се виждаше от пътя, а имаше гледка към езерото и къщите отсреща. Когато запалиха светлините - стана приказно.


















31/3


На следващия ден реших да пробвам испанския стоп - до Бесалу бяха само 7 км, а и пътят минаваше точно до езерото - кажи-речи покрай палатката ми. Втората кола ми спря и ме качи местна каталунка, която 8 години е живяла в Англия. Разказа ми,че сега пътят от Барселона отнема 1 час, но преди да го направят имало друг - през планината за цели 6 часа:). 16 минути след като бях ислязла на стопа и вече бях в Бесалу - съвсем мъничко градче, по-скоро село със средновековен мост над реката. В миналото е бил еврейски град. Обиколих каменните улички докато градът все още се събуждаше. Реших, че тук няма повече какво да правя, а и фотографският ентусиазъм ме влечеше към Кастелфолит де ла Рока - градче, изградено върху базалтова скала, резултат от вулканична дейност. Интересно е също, че повечето къщи в старата част също са направени от базалт.






Реших да се пробвам пак със стопа и воала - спря ми чичко с бус, на който пише Bicicletas. Тук трябва да споделя, че районът е идеален за колоездене - разстоянията са сравнително кратки, трафикът слаб, множество малки местенца за разглеждане по пътя. И макар, че шофьорът беше местен си поговорихме приятно на кастеляно. Стана дума и за каталунската гордост - на много места в градчетата забелязах каталунски знамена, окачени по терасите; по-малките забележителности и табелите са изписани само на каталунски, а видях и плакат на тераса - 'Yes, I want to vote.' Те определено искат да се отцепят, но какво ли ще правят след това? За мен каталунският е тотално непонятен и се радвам, че говорят и кастеяно, но от друга страна ми харесва тяхната решителност и себеуважение. Това, което според мен ни липсва на нас, българите.


Шофьорът каза - 'много хора по света говорят кастеяно, но ние сме каталунци и искаме да говорим нашия си език'. Все пак историята е доказала, че езикът е като стожер за традициите на един народ - песните, приказките и изобщо народното творчество и обичаите се предават именно чрез езика. Загуби ли се езикът, започва бавно, но сигурно затриване на една култура.






Та пристигнах в Кателфолит по обяд, а слънцето препичаше ли, препичаше. И както се казва "Ако си в Рим - прави като римляните" - реших да се отдам на сиеста. Тръгнах из града да потърся приятно сенчесто местенце и попаднах на малка пивоварна за Cerveza Artesana - така известната у нас Craft Beer. Към пивоварната имаше магазинче с 2 масички-бурета, където може да тестваш бирата и беше толкова примамливо хладно, че реших да взема една от трите вида - тъмна с лек привкус на кафе и шоколад. Поседнах на пода до парапета на терасата и наблюдавах минаващите по тясната уличка хора. Направи ми впечатление, че тук всички бири се продават и в кенчета по 330мл и това дори е по-разпространената разфасофка от половинката, с която сме свикнали в България. Отдавам го на горещините през лятото - ако пийнеш една голяма бира, сигурно много ще ти се рамъти главата. А те пият по всяко време на деня и нощта.












Вечерта разпънах около селцето в една горичка сред хор от птички.






1/4


Сутринта имах мисия - да хвана хубава светлина за снимки на цялата базалтова скала с къщите по нея, а после и самите къщи с реката от кулата 'на носа'.




























После се отправих към изхода за Олот да мятам и почти веднага ми спря Пепе. Бях чувала, че стопът в Испания е на второ място по невървежност след италианския, но явно между малките градчета и пътища си е доста добре. Осемте километра до Олот профучаха като минута, Пепе е много весел младеж и не спряхме да говорим. Той дори ме похвали, че говоря добре испански, което доста ме изненада. Разказа ми и за Природен парк Гаротча и че около Олот има над 60 вулкана, по пътя подминахме няколко малки, а най-голям е Кроскат. Казахме си 'адиос' с Пепе и тръгнах по уличките на Олот. Разгледах и пазара, където най-много ме привлякоха щандовете с прясна и осолена риба, всякакви миди и скариди.


Тръгнах към вулкан Монтсакопа, който е разположен в самия град. Кратерът му е с диаметър 120м, но нямайте кой знае какви големи очаквания - самият изглежда като леко вдлъбната полянка. Но гледката отгоре си заслужава качването.









2/4


На следващия ден реших да направя пешеходния маршрут от Олот до вулкана Кроскат общо около 7 км. Пътеката тръгва съвсем близо до инфо центъра и отначало си е еднолентов асфалтов път, но след няколко баира навлиза в гора и става черен път. Добър е и за колелета и доста такива ме подминаха, докато пъплех нагоре. След време пътеката навлиза в букова гора, което е и най-приятната част от прехода. След което се заобикаля прословутият вулкан и се стига до паркинг и къмпинг.


Тук ми мина мисълта да остана в къмпинга, понеже в околността няма хубаво прикрито място за къмпиране, а и ми беше свършила водата. Но какво беше изумлението ми като ми поискаха 17 евро за място и още 8 за човек. Общо 25 евро, за да си спя в палатката! И това сравнено с хостела в Барселона за 8 евро със закуска, но така е явно, когато няма конкуренция.


Аз вярвам, че природата е на всички и с изключение на природни резервати и частна собственост, всеки трябва да може да къмпира, където пожелае. Все пак идеята е да разпънеш някъде, да се наспиш и сутринта да си тръгнеш, без да палиш огньове, барбекюта и т.н.


Ясно беше - ще се лови стоп към Санта Пау. Пак бързо ме качи една мацка, която чакаше да отработи последния ден и да отпраши към Андалусия. Там, каза, има хипарска общност, наречена Бенефисиос и често правят концерти, фестивали, йога практики. По-късно проверих в нета - съществува около четвърт век и приютява хора от различни части на света, артисти, музиканти и просто жадуващи за живот по-близо до природата. Парите не са на почит, както и алкохола. Няма го в картите, но в доста форуми има инструкции как да се стигне. Определено интересно място, ще видим дали пътят ще ме отведе до там.


Пристигнах в Санта Пау - селце, известно с производството си на фасул - продаваше се навсякъде, а през януари дори има фестивал на фасула. Е няма как, не може всички фиести да са през лятото:) Но повече от фасула ме привлече площадчето на селото, разположено е на височинка от едната страна на реката, от отсреща като на тепсия е средновековният лабиринт на старата част. И сред този декор кипи живот - в кръчмата на площада, разбира се. Всички явно се познават, разменят се шеги и закачки, местните мотористи показват трикове.


Като започна да се смрачава тръгнах да търся някое закътано местенце за спане. Намерих го на една малка полянка с килим от коприва. Беше близо до реката, което имаше добра и лоша страна; добрата - жабешкият хор, а лошата - ще се зъзка. Влагата във въздуха винаги смъква температурите. Е, все пак трябва да тествам чувала дали още държи преди да се кача на 4-5000 км н.в. в Андите. А милият чувал е вече на десетина години, макар че екстреалната му температура да е -4. Е да, дами и господа, не издържа, пречупи се. Сигурно не е било по-студено от +5, но дори с шапка, ръкавици и вълнени чорапи доста студ събрах. Явно ще се търси друг чувал.


След така изкараната нощ няма нужда да споменавам, че бях на пътя в ранни зори. Реших да затворя кръга и дасе върна в Жирона за последни 2 дена градски разходки преди да тръгна на юг. Но Пътят беше решил друго. Пристигайки в Жирона се оказа, че всичко е заето до последното кьоше. Е, тогава в Барселона все ще намеря нещо. И тъкмо влизам в режим online, виждам че ми е писал Хуан от Каучсърфинг - перуанец, който живее в Барселона и ми предложи свободно диванче в квартирата му. И така каталунското ми разщъкване завърши с лежерни разговори за испанския начин на живот на 'небързане' със съквартирантките на Хуан от Германия и Ирландия; каталунско вино, малко уроци по салса и съзерцаване на Барселона, разстилаща се под терасата на Хуан, Милена и Аш.

Barcelona jam

сряда, 8 април 2015 г. 22:46 ч. Публикувано от Katia Panchenkova 0 коментара
Поглед кьм града от Монжуик - любимо място за айляк
Брейкьрите - 'Не танцуваме за пари, а за любов, но колкото повече пари ни дадете, толкова повече ще ви обичаме':-)


Заигравка с фонтаните по залез




Залез по барселонски









Каса Батийо



Ла Педрера