Размисли за свободата и номадския живот

сряда, 29 април 2015 г. 23:13 Публикувано от Katia Panchenkova

Още преди да дойда в Гранада бях чела, че има хора, разни такива хипарливи, които живеят в пещери около града. Всъщност се оказа, че хората в този регион отдавна населяват пещерите, а предпоставки за това има достатъчно - скалите са ронливи и лесни за издълбаване; а и както всички знаем пещерите поддържат еднаква температура и зиме и лете, така че в горещините през лятото вътре ще е доста приятно хладно. В последствие забелязах, че и типичните сгради се строят в подобен стил - с каменни подове и малко прозорци, глдащи към вътрешен двор, така нареченото 'патио'. Някои стаички клаустрофобично ми напомнят пещера и всички задължително имат или дървени кепенци, или щори.
А пещерите са били населени от векове - още през 18-19в. пътешествеиците описват жителите на тези пещери - 'гитанос' (цигани).
Сега има съществуващи пещери в 2 района на Гранада. В Сакромонте пещерите са 'барнати' и повечето са музеи (включително има и музей на циганката), барове. Често там се провеждат фламенко шоута за туристите.
Но има и едно друго място - високо над целия град се издига хълмът Сан Мигел Алто, където са намерили временно обиталище номади от различни краища на света, мъзиканти, артисти, пътуващи и изхранващи се с представления на шапка или с продажба на ръчноправени бижута. Повечето са окупирали пещерите незаконно и само някои от тях плащат данък, което си и личи - приличат на къщички с малки дворчета и кокошки.
И макар че често от там се донасят звуци от тарамбуки и джембета, разбрах че общността е изключително затворена и много трудно допускат външен човек. Не са и много щастливи от факта, че туристи минават от там, но в същото време през лятото изнасят домашни сандвичи и напитки и ги предлагат на туристите. Все пак трябва да има за насъщната сервеса Alhambra (местната бира).
Случайно попаднах на безплатен пешеходен тур по пещерите и реших да разгледам, а и да науча малко повече.  Докато се качвахме нагоре от едната пещера ни привика младеж ако искаме да влезем и да разгледаме. Пред входа на теферич на изтърбушени кресла удобно се бяха разположили няколко младежи и девойки и пийваха чай с гледка към целия град. От вътрешността се носеше хлад и гласът на Боб Марли. "Сега тук живеем 2 момичета и 3 момчета" ми казва младежът. "И как мога да се преместя да живея тук - питам аз - трябва да си намеря празна пещера ли?" "От къде си - Германия, Франция?" - в отговор ме пита момчето. "Не, България." "Е, тогава аз ще ида да живея в България, а ти - тук в пещерата". "Добре, казвам аз, става", но си мисля, че сделката не е особено печеливша за младежа - в България едва ли би изкаралтолкова от продажба на артесания или свирене по улиците:).
Продължаваме нагоре към най-високата част на хълма, а и с най-хубава гледка. Там се спирам и заговарям с Анту - младеж, с когото веднага си допадаме и как не - имаме обща тема - Патагония. Той е от Барилоче, аржентинска Патагония, където мечтая да ида. Разказва ми за преходи, които да направя и ми показва снимки на планината, които още повече разпалват мераците ми. Ето как изтървах втората част от тура по пещерите:)
С Анту решаваме да търсим алтернативен маршрут за слизане към цивилизацията и минаваме по криви пътечки докато стигаме до най-добрата гостна, която съм виждала - 2 фотьойла на баира, пред тях се редят зелени хълмове и над всичко това се белеят първнците на Сиера Невада. А на единия фотьойл мързеливо се е излегнала доволна котка и сякаш стар чорбаджия блажено наблюдава владенията си през леко притворени очи.

Още малко размисли за свободата искам да пусна - това е текст, който написах още първата седмица в Гранада, когато открих площадчето за вечерни джамбурета. Оттогава честичко наминавам оттам и винаги се запознавам с интересни персонажи, а музикалните импровизации не могат да ме оставят равнодушна, особено един младеж със саксофон, който изпълва зажаднялата ми за джаз душица:).
..Понякога, след вечер като снощната си мисля, че тук е раят или поне номадският рай. Отивам на Мирадора (*), запознавам се с един младеж от Перу, продаващ артесания, заговарям се с друг и от дума на дума вече съм на друго площадче, а около мен пеят и танцуват. Младежи и девойки въртят китари и кахони. И ако в България казваме "пяхме на 2 китари", то тук китарите не се броят, броят се кахоните. А току се включи и някой маракас или акордеон. Танцувам и аз, а на фона на стъмващото се небе изпъква Алхамбра, осветена в ярки цветове.
Тръгвам си няколко пъти, все от някой край ме примамва песен или нов познат, или умилкващо се куче. А за изпроводяк звучи песен за свободата - libertad. Дам, свободата, но както се пее в песента - " свободата, брат, е нещо относително"(Джендема).

*Мирадор Сан Николас - място с гледка, конкретно този е много приятен, но и мноо населен



0 Response to "Размисли за свободата и номадския живот"

Публикуване на коментар