Сиера Невада - 7 дена по чукарите с планинските кози

понеделник, 13 юли 2015 г. 22:30 Публикувано от Katia Panchenkova


Ден първи, будилникът звъни. 8 сутринта е, ставам, бързо се оправям и излизам. Трябва да оставя част от багажа в хостела и се отправям към Сиера Невада - основната причина да съм в Гранада. Направила съм си супер маршрут - т.нар. ruta integral, по нашенски - траверс, който минава през трихилядниците, които хич не са малко. Ще започна от Тревелез - най-високо разположеното село в планината, на 1475м.н.в. и днес ще се кача до Siete Lagunas (Сиете лагунас - Седемте езера). Което е сериозна денивелация като се има предвид, че най-ниско разположеното езеро - лагуна Хондера - е на 2850м.н.в. Но пътят ще покаже, ако е твърде тежко ще спра и ще продължа утре. Идеята ми е да вървя без да си давам много зор, както се казва tranquilamente, спокойно. И така. Venga! (Хайде.)


Още преди да тръгне автобуса, шофьорът предупреждава да се смъкнат всички вещи от багажниците горе, че като почнат завоите всичко ще изпопада по главите на хората. Hay muchas curvas, казва (тоест много завои има:). Хе-хе, пътуването започва добре, очаквам много гледки. И предчувствията ми се оправдават - 3 часа шеметни гледки, завои, пропасти, баири, селца с бели къщички и заоблени коминчета като излезли от книжка с приказки.


Стигайки в Тревелез веднага хващам нагоре, има добра маркировка и табели. И туристи, които като мен пъплят по баира в обедната жега. Повечето отсядат в Тревелез и правят еднодневни преходи. По табела до езерата го дават 5 часа, което ще рече 5 часа качане и още горе-долу толкова слизане за един ден. На мен лично такова препускане през планината не ми е по вкуса - предпочитам да остана да спя там, насаме с природата и нейните нощни звуци, да ми светят звездите. Има само едно предимство на еднодневните преходи и това е малката раница. Друго си е да мъкнеш къмпинг екипировка и храна за седем дена по баира. Но така пък е по-сладко като стигнеш върха.


Та пъпля си аз нагоре и срещам слизащите хора, докато стигам едно заслонче на 2400м.н.в. и решавам, че за днес ми стигат четирите часа ходене. Лягам си още по светло и звънците на пасящите по пасбищата крави ме унасят в сладък сън. Пак те ме будят сутринта.


В 8 слънцето е вече високо и ме приканва да тръгвам. Почвам ги пак баирите - един, два, три. Почивка за закуска край първия водопад. Вече съм над горската зона, около мен само чукари и камънаци, покрай водопадите има и зеленко, но като цяло е сухо - лунен пейзаж. Продължавам - още баири, още почивки, докато излизам на равно и ето я - лагуна Хондера. Най-голямата от седемте езера, над нея се е надвесил връх Мулхасен 3479 м.н.в. - най-високият връх на полуострова. Но той е за утре, а сега се излягам на меката тревичка край езерото и се наслаждавам на гледката и ромона на водата, която минавайки през езерото захранва голям водопад. А гледам не съм само аз, е, мястото предразполага - езерото, разполложено в основата на масивния връх, на места с бели кръпки сняг; препичащото слънце и припкащите наоколо планински кози. Как да не му удариш един айляк?


Бях чела, че около това езеро има нещо като природен заслон - намирам го лесно - представлява навес от огромен камък, обграден откъм входа със зид от камъни. Изглежда ми доста уютно, дано не е много студено през нощта. Заспивам бързо, а като се събуждам през нощта, звездите надничат през пролуката на заслона, а луната е толкова ярка, че хвърля сянка. Гушвам се в спалния чувал и се отнасям отново. Става ми студено чак към 5 сутринта, което обаче не ми пречи да спя сладко до 8. Така че гласувам с две ръце за това заслонче.


Набързо събирам сергията и право нагоре към Мулхасен. Изкачването започва с една стръмна зигзагообразна пътека и после пак баири и почивки. Лека полека, tranquilamente, се качвам на върха. Отнема ми 3 часа. А на върха ме обгръща една всеобхватна хармония - със скалите, с хората там, със себе си. Две кози подскачат по камъните около нас. Оставам горе неопределено време, качват се групички планинари, разменяме шеги.


Тръгвайки надолу се разминавам с един младеж - "Последни крачки остават", казвам му на испански. "Не разумем", ми отговаря той. "Поляк?" - "Да". Ей, колко ме сгря като чух славянска реч, хората са си го казали - "Кръвта вода не става".


Продължавам надолу, по едно време полякът ме застига и слизаме заедно. Оставил жената и децата в къща край морето и в 5 сутринта тръгнал към планината да качи върха и обратно.


За около час стигам заслона и езерото Де ла Калдера т.е. Казанът. Наистина прилича на казан - езеро, разположено в циркус и обградено от върхове. Интересно как хората навсякъде оприличават природата на нещо близко, познато. Може би така се опитват да я направят по-малко сурова. Мисълта ми отлита към местността и заслон Казаните в Пирин. Море, ти Пирин планино, море, руйно, цариградско вино..


Стигам заслона и оставям багажа. Заслончето е доста уютно - каменна продълговата постройка със заоблен покрив, вътре - голяма дървена маса с пейки, а в дъното - дървени нарове на два ката. Вътре освен мен засега е само един младеж - Рафа, запален планинар от Гранада. Излизам пред заслона и сядам на един камък да се насладя на гледката, а тя е 360 градуса - езерото в циркуса; Мулхасен; долините и разсичащите ги пътечки; другите върхове, които се нижат един след друг като перчещи се на вечерната седянка млади ергени; необятно. Пристига Рафа с десерт - leche condensata - кондензирано мляко, ммм, който е опитвал руската сгущенка знае що за вкусотия е това. Заговаряме се за планини, преходи, пътувания и какво ли още не. Аз на следващия ден решавам да съм по-айляк и да ида само до следващия заслон La Carihuela (Ла Кариуела), а после - след обед без багаж да кача Велета. Решаваме да вървим заедно, понеже той ще слиза оттам към Гранада. Но трябва да го изчакам, че иска да се качи на Мулхасен за изгрева. Което за мен си е супер, за никъде не бързам и нямам нищо против да подремна повечко сутринта. Студеният вятър ни прибира в заслона. Лека полека започват да слизат планинарите от върха и заслончето се понапълва - 9 души сме и само аз - горд представител на женския пол. Питам Рафа няма ли мацки планинарки в Испания? А не, казва, жените в Испания не са много много по планините, повече по плажа си падат. Хм, казвам, в България не е така, аз имам доста приятелки дето ходят по планините, че някои даже слагат мъжете в малкия си джоб. "Искам да ме запознаеш с всичките", отговаря той. "Ха-ха. Vale (ОК)."В такъв случай трябва да дойдеш на българските седемте езера. ОК. Има сделка:).


Сутринта се събуждам и ставам, май съм последна, всички са понаскачали и оправят багажите, а някои даже са заминали. А ето го и Рафа се задава, доволен от изгрева горе, показва ми снимки на огнената топка, подаваща се иззад облаците. Събирам и тръгваме. До заслона вървим по черен път, който ту леко се изкачва, ту спуска,а от двете страни - гледки - върхове и долини докъдето ти стига погледът. На места има преспи сняг, които са изяли пътя и трябва внимателно да се пресекат. Това е вече северната част на планината и снегът се задържа по-дълго. Стигаме заслона, който също е със супер гледка, но и много хора, понеже се стига лесно. От Гранада са само 40 минути с кола и после около час ходене.


Рафа тръгва надолу, тръгват си и хората и в един момент оставам сама горе с чифт диви кози. Задухва вятър и донася облаци. Затварям заслона и сядам до прозореца да наблюдавам играта на облаците с върховете. Някъде в далечината се чува гръм.


Надвечер заслонът се напълва, пристигат и няколко човека от заслон Елориетта, накъдето ще ходя на следващия ден и ме съветват да мина по алтернативна пътека - да сляза до Лагунияс де ла Вирхен и оттам да се кача до заслона. Казват, че по другата пътека, която минава високо по Тахос де ла Вирхен има много сняг и на места е доста опасно. Едната девойка дори сподели, че през цялото време я било много страх и и текли сълзи, защото пътеката е двадесетина сантиметра, с пропасти от двете страни и на всичкото отгоре със сняг. Добре, че бил Марио да я държи през цялото време за ръката, че иначе не знае как щяла да го изкара. Е, аз нямам Марио и предпочитам да хвана по-лекия маршрут. Оставят ми и две тояжки за всеки случай.


И така, на следващия ден тръгвам първо надолу и после нагоре. Пътеката не е много стръмна, на няколко места минавам през преспи сняг, щрак-щрак с тояжката. За около 2,5 часа стигам до заслон Елориета - най-високо разположеният заслон. Той е доста по-стар и голям от останалите, разположен е на една скала, а от двете му страни се разстилат страшни гледки - от едната страна е Гранада, а от другата - сред долини и върхове се разполага Алпухара. А когато се стъмни - под мен грееха светлините на Гранада, а над мен - безбройните звезди, бях сред море от светлинки.


След една доста студена нощ в заслона тръгнах към заслон и езеро Кабайо (Кон). Имах два варианта да стигна до там - едната пътека минава горе по билото, а другата минава отдолу и е по-красива, защото подминава няколко езера. Едно от които Лагуна Куадрада - квадратното езеро. На едно място пътеката е "срязана" и има сложена верига за по-лесно минаване, но тази част е едва 2-3 метра и не е кой знае колко опасна. Всички ме съветваха да хвана долната пътека и аз избрах нея заради гледките към долината и приятните спирки край ледниковите езера. Накрая пътеката стига до езеро Кабайо с надвисналия над него едноименен връх - последният трихилядник по маршрута, който аз обаче нямам намерение да качвам, не си падам колекционер на върхове. За сметка на това се излягам на припек край езерото, ех, наближава краят - утре слизам към Ланхарон. Усещането е като когато заминаваш на пътуване и се разделяш с приятел - хем с нетърпение очакваш предизвикателствата на бъдещето, хем има и малко тъга и топли спомени от преживените заедно моменти.


По едно време гледам към върха горе се вижда пъплещ силует, втори, трети, общо пет души. И нещо в мен трепва - радост да видя себеподобни, ха-ха, от едно денонощие не съм виждала хора и вече са ми залипсвали. Социално животно е човекът:).


След известно време започнаха да слизат - четирима мъже и една жена, които са правили подобен траверс като моя, само че за 4 дена. Разположихме шалтетата и чувалите в заслона и разбрах, че един от тях - Пако - има лоша слава - хърка здраво. Е, аз спя дълбоко и не ми пречи, но за всеки случай ме черпиха един чай Bien dormir (Добър сън), че казаха - ще имаш нужда:)


Сутринта станах рано, хвърлих поглед към отражението на връх Кабайо в езерото и тръгнах към Ланхарон - едно безкрайно спускане отначало по камениста пътечка, после през високи ливади, гора, черен път и пак пътечка. Докато не стигнах селото и се възнаградих с половин кило свежи ягоди на сенчеста пейка.

Равносметката - щети: изгоряла физиономия и най-вече нос (нищо ново под слънцето:). Незабравимо усещане - абсолютно уединение с планината - само ти и играта на облаците под теб, а иззад близката скала една коза преживя и ти хвърля по някой и друг поглед. И като цяло си доказах, че ходенето сама по планините не е нито страшно, нито опасно, а супер яко занимание, или както се казва в Испания - super chulo. И вече точа зъби за следващата планина. Коя ли ще е тя?

0 Response to "Сиера Невада - 7 дена по чукарите с планинските кози"

Публикуване на коментар